Благодаря, че погледа сълзите ми!

Един ден ми се обади жена с мил и някак треперещ глас, и поиска да си запази час за консултация.

Дойде в кабинета ми, изглеждаше около 40-годишна и много красива, но лицето, тялото и гласът и издаваха толкова натрупана умора, че сякаш беше старица с изпити сили.

Едва каза едно изречение и започна да плаче… направо се срина и не можеше да продължи. Толкова дълго плака… сякаш дойде при някого, пред когото можеше да си го позволи.

Успя само да сподели, че обича децата си и има много хубава, високо платена работа, но не издържа повече. Не може да балансира с работата и семейния живот. Липсва й близостта, която са имали със съпруга й, липсват й приятелите и социалният живот. Липсва й сънят, свободата, живота.

Аз само я попитах какво прави за себе си, но не получих отговор. 

Известно време помълча, после продължи да плаче… сесията ни свърши и повече не я видях.

Съвсем наскоро (около година след срещата ни) получих имейл от нея.

Той беше също толкова кратък, колкото и разговора ни преди. 

Пишеше само: “Аз съм онази, която много плака за живота си, а ти стоя отсреща в продължение на час и не помръдна. Зададе ми само един съществен въпрос и той ме накара да се върна към себе си. Благодаря, че погледа сълзите ми!”

Е, добре де, признавам си, че като прочетох това и моят компютър погледа сълзи…

Да, трябваха ми години да се науча да не нося товара на клиентите си на гръб. Да не ги приемам в сърцето и душата си, сякаш съдбите им са моя отговорност, но си мисля, че се справих с това….

Обаче не се справих с болката от общата картина. От това, което е обществото ни и което е цялото човечество.

От това, че преследвайки материалното, било то и за оцеляване, съвсем забравихме, че съществуваме, а животът си отминава. Отминава без да сме случили нищо смислено за израстването си и за извисяването на душата си.

Нещастни сме, неудовлетворени и объркани. Напълно изтощени, роботизирани и на моменти побъркани.

Не знам как да обичаме, не знаем за какво да мечтаем, за какво и как да живеем истински.

Вълнуваме се от неща без стойност и стоим във връзки и отношения без смисъл.

Тъпчем се с какво ли не, а не приемаме ХРАНА.

Наливаме в себе си какво ли не и после не се пречистваме дори и с вода…

Най-вече наливаме от пусто в празно и се залъгваме, че всичко ще се  нареди…ей така – от самосебе си.

Не сме пробудени, а сме унищожители и консуматори, въвлечени в матрицата и сме примирени.

И да, унищожихме Вселената, унищожаваме всеки ден и себе си.

А не е толкова трудно – нужно е само да се обърнем навътре и да следваме това, от което истински се нуждаем и това, което за душата ни е ценно. Да следваме сърцето си и да се обичаме такива каквито сме… да се приемаме, защото сме част от Творението и продължаваме да го творим… живеейки. 

Ралица Манова

Вашият коментар

Затвори
Share via